В Хисаря дойдох за първи път, доколкото си спомням, през 1946 г. м. май – значи точно преди 30 години. Дойдохме – аз със съпруга си писателят Константин Константинов, със сестра си, художничката Донка Константинова – по тяхно внушение и препоръка, тъй като те идваха тук всяка пролет. Пътувахме заедно и се настанихме в този дом, който по онова време не беше още творчески дом на писателите и нямаше тук други писатели. Тогава за първи път написах в Хисаря стихотворения /напр.: „Утро”, „Дъжд”, „Слънце” и др. /които излязоха в периодичния печат и по-късно в стихосбирката ми „Пет звезди”.
Незабравим е споменът ми от онова първо мое идване в Хисаря. От тогава аз обикнах този прекрасен кът от родината ни , тези „Славееви гори” както са ги нарекли още римляните в древността. Тук всичко – този „Микроклимат” с въздуха си, слънцето, буйната растителност, шуртящите целебни води, тези внушаващи размисъл и поетически видения древно-исторически останки – всичко въздействува благотворно за физическото и душевно здраве на човека и за вдъхновение и творчество на поета, на писателя.
В Хисаря, в творческия дом на писателите, аз написах, освен споменатите вече, и повечето от стихотворенията в книгите ми „От бряг до бряг”,”Контрапункти” и новата, върху която сега работя, запланувана да излезе през идущата година /заглавието й засега не съм окончателно установила/.
Топло чувство и благодарност към Хисаря ще запазя до края на живота си , този единствен град – срледоточие за творчеството на българските писатели.

22 май, 1976 г.

ХИСАРСКА ИМПРЕСИЯ

Обхождам пак хисарската стена
през тази ранна пролет.
Събуденият парк надига рамена
и грее с куполите златни на цъфналите храсти
като катедрала.
Дори хилядолетната развалина
е жизнерадостно запяла
с птичи гласове.

Какъв атавистичен зов през вековете
несетно ме превзима?
Изтръпвам с мисълта, че хилядите птички,
които тук, в развалините,
сред хоросан и камъни
са се вгнездили като в държава своя, са може би душите
на онези хиляди и хиляди незнайни
траки – роби,
които с нечовешки труд с последни сили
са крепостта градили –
за римлянина чужденец
и поробител.
Днес птичките –души на облаци излитат
и долитат, гнезда си вият,
отглеждат челяди и поколения –
и те растат
и пеят, –
и пее пролетно чрез тях сега
и крепостта.

Природата и времето не се боят
от най-непримиримите контрасти
и сплавят ги в хармония
за нас непостижима.

Елисавета Багряна