Понеже тази книга е озаглавена „летописна”, а не книга за впечатления, и понеже колегите ми вече са изразили преди мен общите ни възторзи и привързаността ни към този хубав град , аз ще се огранича в рамките на някои сведения от летописен характер.
Открих за себе си Хисаря през 1954 година, където написах втората част от първия си роман „Атомния човек” – двайсет и две години по-късно, пак тука, го пренаписах наново, така че той е изцяло рожба на пребиваванията ми тук. През тези десетилетия, едва ли е имало година, в която да не съм посещавал Хисар поне веднъж. Едва ли имам и книга, която поне отчасти да не е създадена в уютния писателски дом. Ще ми бъде трудно да изброя и уточня всички заглавия, започнати или довършени тук, но почти изцяло дължа на Хисаря две от книгите, които най-много си харесвам: романите „Пътят на Икар” и „Парадоксът на огледалото”. А токущо дооформих един сборник с новели и разкази, който вероятно ще излезе под заглавието „Двойната звезда” – всичко в него изцяло съм написал в Хисар през есента на 1977 год. и сега. Започнах и една повест, озаглавена „Жестокият експеримент”.
Може би някому ще се стори парадоксално, че в този древен град, край стените – свидетели на пагубните сили на времето, се ражда и фантастика. Аз бих го нарекъл естествено. Няма нищо по-фантастично и парадоксално от човешката история. А тук все още те гледат и чисти звезди, неокадени от пушеците на цивилизацията , има все още и славеи, които надвикват в душата ти злите гласове.
Чудесно е, че има такова място, където българските писатели са в състояние един до друг, като пчелите в кошер, да пълнят общата пита , оставили шилата си в София. Тук обикнах и опознах много от колегите си, с някои, като Никола Фурнаджиев и Павел Вежинов, Дора Габе и Елисавета Багряна, Станка Пенчева и Васил Попов, Радой Ралин и Валери Петров имам и незабравими общи спомени. Намерих и множество добри и госотприемни приятели сред самите хисарчани. А Хисаря ми дава не само условия за труд, но и желаната почивка край пълните с риба язовири, сред хубавите си околности. Така този град се превърна в съществена неотделима част от съдбата ми. И положително – в по- добрата част.
И ако трябва накрая да добавя някакво споменание, то е : нека градът развива все така пред очите ни своите хубости, но непременно да запази своята тишина и чистота, за да бликат и занапред все така не само минерални води в него, но и българското слово.

Любен Дилов
25.04.1978 г.